Но .. 

В свободната минута, светът е различен. При свободен час той е като непрочетен бестселър.

Има часове в които метрото е галерия. Тихи часове. Времето в което, то е там просто за да го има.

В тези часове за посетителя наблюдател, хората са като картини в галерия. Появяват се там задържат се достатъчно за да бъдат съзерцавани и изчезват.

В тих съботен следобед, в който снегът беше само толкова колкото да скръцне на обувката, че го е наранила, в който улиците тържествуваха обезлюдени, като покривка изтърсена от трохите след вечеря и дърветата не смееха да се помръднат за да не се разпадне единствената им бяла дреха, се спуснах в метро - галерията.

Влязох в преминаващия влак, извадих книга на пиксели, за да прикрива любопитния ми поглед  и зачаках.

Тя се качи от метростанция "Януари".Беше с кафяво велурено яке в сафари стил, панталони в същия цвят и зелен кашмирен шал. Дрехите и показваха, че ценител, а не потребител. Настани се точно срещу мен - удобно като картина.

Беше на около петдесет години, но сякаш беше създадена за да бъде на тази възраст. Движенията и бяха концентрирани и сдържани с познание за средата и въпреки това още със сядането се изолира потъна в собственото си пътуване.

Върви  между иглолистните дървета в смълчана гора, синьо - сребристо-зелена, стъпва внимателно между бодли и храсти. Познава тази гора толкова добре, подготвена е, наблюдава я, чете я рецитира я, от малка. Редила е книгите

като стълба за да я вижда, слушала е  приказки на старци за нея, превърнала е рутината в мускул за да бъде  нейна.

Въздухът е кристално чист, прозрачен.

Паяжините уловили ръцете на дърветата искрят, а Тя ги подръпва леко и гората звънва, сякаш е арфа. Звукът е неуловим всички останали  – това е нейния миг на тихо самотно тържество. Това е нейното място - далече от утъпканите  равни пътища с  тълпи от хора,фасове,непотребни хартийки и шумни коментари, които не могат да бъдат написани граматически правилно.

Отстрани има поляни пъстри с цветя, пеперуди и халюциногенни гъби.

Отбива се там като по разписание – просто за ги познава, но не се отклонява от маршрута си.

Не търси пътека, върви през дърветата стъпва върху сухите игли и запечатва следите само в съзнанието си. Знае къде отива. Отива там където и всички други, но тя е сигурна,че ще пристигне.

В тъмното пропада , мрачността превзема погледа и на вдовица, тъгата с размисъл удавя, но посоката остава.

Загърбва  днешната радост, поставя я в джоба, като шоколадов запас за добрите дни, за дните при пристигане и бори умората като  вдишва опаковката и .

Гледах тази жена - Жената – „Козирог” -  Тя вървеше, не катереше се  и беше щастлива със силата от преодоляното. Можех само да се възхитя.

За нищо на света не бих и казала, че радостта оставена за после – ще бъде със изтекла годност .. 




Melanie C, Mel C, Sporty Spice